Ценен или незначителен? / Самооценката като пътеводител

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr +

Наблюдавайки процесите в съвременното общество през последните години, правят впечатление все по-често регистрираните състояния на депресия, както и в другия полюс –  повишената агресивност. Още по-притеснителен е фактът, че това се отнася и за деца, и подрастващи. Според доклад на СЗО (WHO) само за 10 години (от 2005 до 2015) с 18% са нараснали случаите на диагностицирана депресия, което прави около 300 милиона човека по света. От тях почти милион отнемат живота си годишно. Посочените факти сами говорят за значимостта на проблема.

Може би идва въпросът „Къде е връзката на описаното със самооценката?“. Отговорът е в наличието на зависимост между усещането за собствена значимост и описаните тенденции. Когато се говори по темата, често се цитира мисълта на Мандела „Един от главните признаци на щастие и хармония се явява пълното отсъствие на потребност да доказваш на някого нещо“. А тази потребност отпада, когато човек е убеден в собствената си ценност и вярва, че може да бъде приет и обичан заради самия него /такъв, какъвто е/.

Ние сме социални същества и носим вградена потребност от разбиране, приемане и одобрение. Категорично е доказано, че едно от най-тежко преживяваните състояния е това на отхвърляне /приравнява се с изпитването на физическа болка/. А така желаното усещане за приемане идва през околните. Те са огледалото, показващо ни, че сме значими, стойностни и ценни.

И както в повечето случаи се връщаме там – в детството, където мама, тате и обкръжението от всякакви роднини учат малкия човек какъв е, обуславят собствената му самооценка.  За съжаление формирането на стабилна такава, остава непосилна задача за много родители. Да видим какво става, когато тази задача не е изпълнена. От подадените реплики, жестове, отношение, детето изгражда представата за себе си. Ако растейки, то трупа усещане, че не е ценно, одобрено, важно или дори, че е „едно нищо“ то има две възможности пред себе си. Едната е да приеме и да повярва, че е незначително, което ще доведе до пасивност в бъдещото му поведение и евентуално до депресия. Втората е да не приема оценката и, противопоставяйки се на упреците и неодобрението, да се научи да реагира с агресия /от всякакъв тип/.

Там, където има глад, има силно желание за хранене. Колкото по-нестабилно е усещането ни за собствена ценност, толкова по-явно поведението ни търси одобрение. Желанието да го получим става мощен фактор, определящ мислите и действията ни. Толкова мощен, че прави трудно разграничаването на собствените мисли и желания от тези, които смятаме за приемливи и положително оценени от другите. Такива, които ще ни гарантират приемането.

Усещането за незначителност изостря чувствителността ни към емоционалната хармония или дисхармония около нас. Несигурният човек може да се издигне до небесата от похвали и одобрение или да пропадне в нищото при неодобрение. Жизнената енергия се изчерпва в това да „обича“ или да „бъде обичан“ и не остава за дейности, които отговарят на собствените му цели и намерения. Такива хора са без мнение и често в спорове, за да звучат убедително, използват чужди мисли, уповават се на религия, философия, цитати и т.н. Нищо не произлиза от тях самите, тъй като вече са научени, че не са способни на нищо.

Огромната разлика в поведението на хората, с усещането за собствена значимост, е в умението да признават значимостта и на отсрещния. На тях не им се налага да са агресивни спрямо него в желанието си да го омаловажат, смачкат, принизят…. за да нахранят себеусещането си. Те не се нуждаят и от манипулативни методи, търсещи съжаление, грижа и внимание чрез прилепване, обсебване, мрънкане…. Всички сме срещали хора, които се държат угоднически, съгласяват се с всичко и всички, и често едва ли не се извиняват за съществуването си /т.н. пасивна част от незначителните/. Всъщност и агресивните, и пасивните активно и на всяка цена търсят внимание и отношение.

Силното желание да докажат на себе си и на околните невероятните си способности и качества, ги кара да хвърлят потенциала си в дейности, които може дори да ненавиждат, само за да докажат горното. Респективно се лишават от възможността да бъдат добри и да получават удовлетворение в нещата, които обичат и са „техните“.

Всъщност болезненото усещане от високата неувереност винаги търси начини да се облекчи. Едни подхранват несигурността си трупайки и най-вече демонстрирайки „доказателства“ за личен успех – материално благосъстояние, скъпи вещи /дори често партньорът е избиран по ценността му като аксесоар, който е подходящ за показване и носещ усещане за значимост/. Други имат необходимостта от изяви пред голяма публика, за да се чувстват „важни“. И в двата случая се търси ефектът „Да бъда гледан, без да бъда виждан“ или „перчейки се“ да отклоня вниманието от това, че „не ставам“. Агресивните методи за компенсиране на ниското самочувствие включват злословене, клевети, интриги, завист, ревност, дори физическа агресия. Понякога се приема ролята на спасител, но то е само за да се покаже превъзходството над другия, за да изпъкнат собствените умения и благородство. Стои висока потребността от непрекъснати занимания със собствената персона, като получаваното внимание подхранва усещането за ценност. Идеята им е да държат контрол върху представата на околните за тях.

Усещането за собствена незначителност, освен предпоставка за депресивно или агресивно поведение, се разглежда и като част от емоционалната диференциация /отделеност/. С това понятие се определя доколко човек регулира сам емоциите си, доколко може да се свързва на базата на различие и доколко енергията и вниманието му са ангажирани с отношенията и емоционалните реакции на другите.

Хората, които са спокойни и хармонични в отношението към себе си, които са научени да се приемат, могат да си позволят да бъдат водени от принципите си и насочени към целите си. Сигурни са в мнението си, но не са догматични или фиксирани в мисленето си. Могат да чуят и оценят мнението на другите, както и да приемат нови възгледи. Гъвкави са. Поведението им обслужва собствените потребности и намерения, а не се контролира от емоционалната реакция на близките.

Сподели в:

Коментарите са затворени