Потребността от контрол или… когато казваме „Всичко е под контрол!“

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr +

Един ще припознае себе си зад тази фраза, друг ще види свои близки, колеги или приятели. В живота обикновено се възхищаваме на такива хора. Казваме си: „Как може да е толкова организиран!“, „Успява да предвиди всичко, за всяка ситуация има подготвени решения, държи здраво юздите, нищо не може да го изненада“ и т.н. Дали наистина е добре да сме толкова перфектни? Съществува много тънка граница между здравото поведение, стремящо се към организираност, и далеч нездравия свръхконтрол.

Всъщност един от ярките симптоми на тежкия невротик е стремежът към пълен контрол. В практиката, хора с панически атаки или изпитващи симптомите на други страхови разстройства, често говорят за потребността си от такъв стремеж. Усещането, че могат да влияят на ситуации и хора, им дава сигурност. Понякога това изобщо не е осъзнато. В повечето случаи, човек го облича в по-различно звучащи думи: „Аз съм много отговорен и не мога да си представя, че няма да свърша работата си перфектно“, „Тревожа се за детето си, затова трябва да знам всеки момент къде е и какво прави“, „Много обичам съпруга си /майка си, брат си/, а те не се хранят здравословно, затова трябва всеки ден да ги проверявам“… Вариантите са безкрайни. Изразът „Да, всъщност аз имам нуждата да държа всичко под контрол“ обикновено идва и става осъзнат по-късно.

Характерното тук е, че първоначално, симптомите на нездравия стремеж към контрол са трудни за идентифициране. В началото всичко изглежда невинно. Казваме си „просто съм малко по-тревожен и загрижен!“. Например: В личен план – преди излизане, за по сигурно, „защото сме отговорни“, проверяваме по няколко пъти всички електроуреди. След като абсолютно сигурно сме взели мерки да не стане пожар, наводнение или каквото там може да се случи, да вземем да проверим и няколко пъти всичко за деня, според задачите, дали е взето. Оставяме голям списък за детето и т.н. Може да се каже, че сме хванали всички лоши сценарии на мушка и сме готови за защита. В друг вариант звъним често на близки, „защото сме загрижени, обичащи…“, „да ги чуем добре ли са“, „имат ли нужда от нещо“/може 5 – 10 пъти за по-сигурно/. В службата – педантично и многократно „забиваме“ в дадена задача, докато не се убедим, че е изпълнена перфектно. Забравихме партньора – и за него 24-часов конрол. Като се започне с това ял ли е и какво, с кого се е виждал и защо, какво ако направи, ще е по-добре за него и т.н.

Истината е, че това е доста нездраво поведение. Добре е да имаме информация, помагаща ни да преразглеждаме границата, за която говорим. Да имаме знанието, че в съставките на такова поведение е желанието „да съм нужен на всички и във всичко“, „не могат, няма да се оправят без мен“, „аз нося отговорност за всички“. Понякога това е проявление на едно трансформирано усещане за ненужност от детството. Но причините, обуславящи силния стремеж към контролиране, могат да са много и различни. Тук са базовите ни представи за света – дали е опасен, агресивен, тук са попитите модели на поведение. Тук са и всички преживени лични психотравми. Ще включим и сблъсъка с различни несправедливости, разклащащи базовото ни доверие в света.

Когато е налице силна потребност от предвиждане и контролиране, винаги опираме до способността да се дава доверие. Помествам цитат от руски автор: „Важно е да се разбере, съществуват две противоположности: доверие и контрол. Контрол – това винаги е недоверие“.

Има два аспекта на умението да се дава доверие – доверие към другите и доверие към себе си. От една страна е увереността, че другите ще съумеят да се справят и без нашия „безценен контрол“. Приемането, че всеки сам е отговорен за живота си и има правото да го ръководи, и да вярваме, че ще успее. От друга страна /по-определящо за ситуацията/, е доверието в себе си. Да приемем, че сме хора, уверени в себе си. Хора, вярващи, че могат да реагират ефективно при възникване на проблем, убедени, че знанията и опитът им биха им помогнали да се справят в критични ситуации. Щяхме ли да имаме потребността да планираме, развиваме и предугаждаме възможните си типове поведение във всеки евентуален сценарий? Това е все едно, докато плаваш с луксозен кораб и имаш възможността да се радваш на неописуеми гледки, да се наслаждаваш на храна, напитки и приятелска компания, да си зает с подготовката на действията си при евентуално хранително натравяне, алергична реакция или как ще стигнеш до качествена медицинска помощ. Ами при буря! Или авария в машината и… какво ли не още. Неувереният невротик губи себе си още в измислянето на проблемите и начините за тяхното „предотвратяване“.

Истината е, че в живота никой не може да ни гарантира безаварийно плаване. Да, светът е непредсказуем. Но може би на всеки се е случвало в определен момент да вярва, че е взел всички предохранителни мерки, че е предвидил всичко и точно тогава да попадне в ситуация, която никога не му е минавала през ума. Сякаш вселената иска да ни покаже, че няма как да сме подготвени за всичко. Че най-доброто е да приемаме, да се справяме, да продължаваме. Увереният в себе си човек, не само може да носи отговорност и да взема решения, но и Знае, че го може.

Ако се замислим, не е ли прекалено висока цената, която плащаме, тревожейки се за нещо, което най-вероятно никога няма да се случи и пропускайки изживяването на това, което ни се случва. Всъщност неравната битка и съревнование с всички евентуални възможности ни гарантира единствено изтощаване на нервната система /Не смеем да изключим звука на телефона – никога! Ами ако нещо се случи?! Не си позволяваме да отпуснем контрола, не е оставен изход за натрупаното напрежение./ Има нещо, което бихме могли наистина да предвидим, със сигурност, при такова поведение и то е срив, криза, страхови разстройства, физически симптоми или панически атаки. А дали сме планирали решението…

Интересна е ситуацията и при родителя „контрольор“. Най-ясно се виждат проявите на параноиден контрол в отношенията с децата. Освен че на съответното дете му звънят и му изпращат съобщения през половин час, определящи всяка крачка в поведението му, основното, което научава е, че то не е достатъчно можещо, не е достатъчно способно. Всъщност, когато детето се ползва с доверието на родителя, когато му е давана свобода /в разумните граници/, е много по-малко вероятно да се поддаде на външна манипулация, респективно – да попадне в рискова ситуация. То вече знае, че свободата е и отговорност. Държейки се свръхконтролиращо с детото си, ние му предаваме нашия модел и го обричаме на същата несигурност и тревожност.

Възможно е да разпознаем контрольора в себе си. Може да възразим: „Трябва ли всичко да оставим на късмета?“. А може и да се замислим… Дали здравият контрол не е този, който касае само самите нас? Той не бива да се разпростира върху другите. /Изключение са общоприетите случаи, наистина изискващи контрол. Спрямо подчинени, непълнолетни деца и то отново в разумната граница/. Замисляйки се, ще видим, че контролирайки, удовлетворяваме единствено собствената си неувереност. Но свръхконтролът не вреди само на нас. Целият този стрес – вкарваме в него и обкръжението си. Тревожим децата си /готвейки им същата съдба/, тормозим колегите си. А когато водени от „най-добри намерения“, следим грешките на партньора си, го караме да се чувства „като под прицел“, подтикваме към желанието да се отърси, освободи, да избяга.

Какво може да се направи? Когато имаме по-сериозни форми на потребност от свръхконтрол, съпътствани от генерализирана тревожност, панически атаки, фобии, се изисква провеждането на консултации с психолог или психиатър. А като начало, да се замислим в какви граници сме разгърнали желанието си да предвиждаме, предотвратяваме и контролираме. Може би, ако стъпка по стъпка отпускаме хиперотговорността, ще започнем да се усещаме по-свободни, по-леки. Нещо като да изхвърляш камък по камък от тежкия чувал, който мъкнеш с усилия.

Сподели в:

Коментарите са затворени