Общуването – защо понякога е толкова трудно?

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr +

Когато човек се появава на света, общуването става най-мощният фактор, определящ качеството му на живот, типа отношения, които той ще създаде с останалите хора и случващото се с него в живота му.

Ежедневно общуваме с близките си, с приятелите, с децата и родителите си, с колеги, с шефове, със служители, в магазина… Като цяло – функционираме като общуваме. А дали си даваме сметка колко зависи качеството на това функциониране от начина, по който общуваме?

При среща с друг човек, лице в лице, ние включваме в действие тялото и сетивата си /виждаме, чуваме, вкусваме, докосваме, усеща миризмата…/. Включваме и способността си да говорим /думи, глас, интонация/, участваме със спецификите на мозъка си, с ценностната си система, привнасяме и очакванията, и знанията си, формирани от предишен опит, от научено, прочетено, видяно… Там са и нашите схващания и представи, концепциите ни за всички онези “би следвало“, „трябва“ и т.н..

Едва ли се замисляме за невероятния набор от елементи, които включваме в процеса. В този ред на мисли, заставайки пред другия, няма как да имаме реална представа за интензивността и съдържанието, което привнася с неговото многообразие на елементи. Казано метафорично, процесът на общуването прилича на фотографията. Една сграда, пейзаж, обект могат да бъдат заснети от множство страни и виждаме, че всяка снимка е различна – в една има повече светлина или дава перспектива, друга е мрачна. Сигурно е, че всички ще са различни. Така e и в ситуация на общуване – това, което „виждам“ от моята страна не е същото с това, което „вижда“ отсрещният от неговата. Става поредица от взаимно правене на снимки. Стоейки срещу другия, човек не знае със сигурност какво изпитва той, какви са ценностите му и очакванията. Разполага само с догадки и въображаеми представи /каквито има и другия срещу него/. Мозъците ни работят много по-бързо от устата, заради което често прибягваме до нещо като „бързопис“, чийто смисъл може да е много по-различен и изкривен. Обикновено доизмисляме видяното. Какво можем да направим? – Като начало да зарежем предположенията и догадките и да сме съсредоточени. Добра работа върши задаването на доуточняващи въпроси, за да сме сигурни, че правилно сме сханали посланието. Може да създадем усещане у другия, че е чут, както и да го уведомим за начина, по който сме схванали посланието му. Ако достоверността на догадките и въображаемите представи не се провери, ако не „чуваме“ и не „виждаме“ правилно, е вероятно да плащаме висока цена. Направените от нас предположения, може да приемем за „факти“ и реалност, и вече в качеството си на такива, те често крият капани и водят до недоразумения, и провал в общуването. И пак стигнахме до обстоятелството, че добрите човешки взаимоотношения зависят от това, хората да разбират кой какво е имал предвид, независимо от използваните думи.

За съжаление, все по-често сме свидетели на ситуации, в които липсва нормална и ефективна комуникация. Конфликтните взаимоотношения са едва ли не „норма“. Факт е нарастването на разпадащите се бракове. Eжедневно сме свидетели или участници в конфликти /в семейството и в обществото/. Това пък ни кара да се чувстваме наранени, неразбрани, разочаровани, отхвърлени, слаби, гневни, тъжни, несправящи се, депресирани и т.н. Тук идва идеята, че надеждата, отчаянието и фаталистичното смирение зависят от два основни въпроса. Единият е: Какво не може да променя и трябва да се науча да приемам? И другият: Как да коригирам и да влияя върху онова, което подлежи на промяна? Добрата новина тук е, че общуването се научава, значи може да бъде променяно.

Има притча, казваща много по темата: Съпруг силно се тревожел за здравословното състояние на жена си – смятал, че е глуха. Отишъл при лекар, за да поиска лек за болестта й. Лекарят го върнал вкъщи, с молба да разбере колко точно е глуха, да може до дозира правилно лекарствтото й. С прибирането си, от вратата мъжът викнал „Жено, какво има за вечеря?“. Не чул отговор и продължил да задава същия въпрос, като се приближавал до нея. Когато застанал зад гърба й, я попитал за пореден път. Жената отговорила спокойно „За пети път ти казвам – печено пиле“. В живота често сме убедени, че за лошите ни отношения, за „нечуването“ е виновен другият, но дали винаги е така…

Когато отношенията са нарушени, съзнанието ни изкусно ползва една техника – прави т.н. деление на две. На тези, които са отговорни за нарушенията и на такива, които страдат от нарушенията. По правило, почти винаги ние се причисляваме към втората група. Първите /онези отговорните за бедите/, са изтеглили „късата клечка“ и те са „източниците на напрежение, болните, които трябва да променяме, хитреците…“

Мислите, които имаме за ситуацията и за другия, могат да се превърнат в непреодолими бариери. /Пример: партньорът ни закъснява за среща. Обикновено разпалваме въображенито си „Той/тя не държи на мен, вече не ме обича, има друг/а…“ Неизменно ще се чувстваме разочаровани, ще сме гневни, тревожни…. Ако обаче вярванията и мислите вървят в посока „нещо го е забавило“ „сигурен съм, че има обяснение за ситуацията“ и т.н., тогава изпитваните емоции ще носят съвсем други нюанси. Ние преписваме смисъл на случващото се, а чувствата зависят от смисъла.

Защо обаче на хората е трудно да виждат реалистично ситуациите, в които са въвлечени? Отговорът може би е в богатия набор от „негативни мисли“, които ни залагат капани. Негативните мисли са най-тежките бариери за доброто общуване. Много от нас са склонни на основата на един случай да правят пресилени изводи /пример: щом веднъж са ме разочаровали, очаквам винаги да ме разочароват/. След преживяно огорчение да мислят „не съм нужен на никого“, „никой не се интересува от мен“ или след провал – „за нищо не ставам“, „никога няма да се справя“… Това е така нареченото свръхгенерализиране. При него, на основата на един случай, се правят пресилени изводи. „Той/тя никога не ме оценя“ „Винаги се държи грубо“ „Нямаме нищо общо“…

Друг път надценяваме, преувеличаваме важността на дадено събитие или пък минимизираме – умаловажаваме собствени постижения, качества и нужди.

Хубав капан на взаимоотношенията поставят и произволните заключения. Това са предубедени заключения, родени от наши лични базови вярвания за себе си, за другите и за света. /Пример: партньорът е мълчалив и по-необщителен, поради умора или главоболие, а ние тълкуваме – „Прави го нарочно“, „дразни ме“, „неприятно му е с мен“…/ В случая се търсят негативни обяснения за постъпките на другия.

Част от негативното мислене е и катастрофизирането – очакване да се случи най-лошото /при обикновено спречкване – „Всичко свърши“, „Вече за нищо не мога да ти вярвам“…/

Понякога пък отчаяно търсим доказателства, които да потвърдят опасенията ни. Както се казва, „вадим от девет кладенеца вода“, че това ще се случи. Това е така нареченото избирателно мислене. При попадане в конфликт може да поляризираме – всичко е или добро или лошо. А често истината е в нюанса. Стои вярването „Всичко или нищо“ „Ако не съм щастлив, значи съм нещастен“; „Ако нещо не е съвършено, значи не е добро – аз съм неудачник.“

Заслужаващо внимание е и персонализиращото мислене Такова имаме когато сме убедени, че всички действия на другия са насочени единствено към мен. /Пример: след прекарана вечер с приятели, въпросът „как прекара?“ да води до мисли „ето, разпитва ме, никога не ми вярва…“/

Понякога пък просто гледаме отсрещния и се вихрим „Аха, сега си мисли…, така като гледам ми се прави на важен…, сърдит ми е за….“ Четенето на мисли е вярването, че знаем какво мисли другият. Тези „пророчества“ обикновено са погрешни. Има и още едно важно обстоятелство, а именно, че при конфликт несъзнателно бъркаме в торбата и ползваме щедро от всички. Когато сме болезнено огорчени и нещастни, поради нараняване, започваме да се дразним от всичко. Ще се хващаме за всичко, което партньорът казва или прави, ще вярваме, че го прави нарочно /за да ни нарани/, ще четем мислите му и не на последно място ще обобщаваме, че „винаги прави така“, че „никога няма да се промени…“ Просто така дейсват негативните мисли.

Техният списък може да бъде продължен и още, но по-важното е как да ги разпознаваме и улавяме. Една основна тяхна характеристика е, че те са ирационални и обикновено са високо емоционално натоварени. Осъзнаването им е основното за тяхната промяна. Като начало можем да ги подложим на съмнение „Има ли достатъчно доказателства да мисля така?“. Следваща стъпка е да се противопоставим и да търсим рационални доводи „Ако сега, този човек не ме харесва, следва ли това, че никога няма да бъда харесван?“. Можем да търсим алтернативи и да изследваме още: „Каква е причината за тези мисли?“; „Имам ли основание да мисля така?“; „Има ли причина да не мисля така?“; „Кое е най-лошото, което би могло да се случи?“; „Как бих могъл да се справя с това? Какво бих могъл да направя при най-лошото?“

Чували сме, че пътят към любовта минава през път към себе си. Вероятно учейки себе си да разбираме, какво другият човек има в своето собствено съзнание, какво чувства, както и да разчитаме правилно намеренията му, ще предпоставим възможността да се радваме на хармонични и удовлетворяващи взаимоотношения.

Сподели в:

Коментарите са затворени