Как се справяме с неодобрението?

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr +

В предходната статия обект на вниманието ни беше самооценката, личното усещане за ценност и влиянието му върху поведението. С ясното съзнание, че темата е многообхватна и респективно е разгледана само част от нея, вероятно ще се връщаме отново и отново, давайки различни аспекти, връзки и влияния. В материала беше поставен и въпросът за неефективните модели за справяне с неодобрението. Търсихме връзката между поведението и функционирането на човек с неговите възгледи и вярвания. Те пък са хубаво хванати със самооценката. И така, когато човек е неуверен в своята ценност и значимост, често е връхлитан от мисли като: „Ако реагирам, се страхувам да не нараня чувствата на другия“, „Ако съм честен/откровен/ с него/нея, се страхувам, че може да ме накаже, може да прекъснем отношенията си“, „Ако кажа какво искам, се страхувам, че ще досаждам, ще притеснявам…“ „Смятам, че не ме бива, щом се чувствам така“…или „Не придавам никакво значение на другия и не обръщам внимание на нищо извън мен“.

Когато са налице такива възгледи, се появяват „двойните послания“. Става така, че се разминава вербалната и невербалната комуникация. Казано иначе, това, което чувстваме не кореспондира с това, което казваме и показваме с поведението си. Водени от горепосочените страхове – да не бъдем отхвърлени, неодобрени, прибягваме до различни модели на поведение, които основно можем да обобщим в няколко групи.

Сигурна съм, че типовете поведение, които ще разгледаме, са добре познати. Всеки се е сблъсквал или към момента общува с човек, използващ един от тях. Ако сме честни със себе си може и да прихванем ситуации, в които някога самите ние сме ползвали подобни.

И така, не малко хора, с идеята да избегнат неодобрението /на всяка цена/, приемат ролята на вечно съгласяващите се. Такива хора целят да се харесат, угодничат, ласкаят, по никакъв начин и на нищо не се противопоставят, никога не предприемат нищо сами. Чуждото одобрение е изключително важно за тях и се стремят да го получават. Проблемът е, че такива хора живеещи с убеждения като „не мога да функционирам сам“, лесно стават зависими от други личности. Изпитват несигурност и безпокойство. А това, което показват на другите, е съвсем различно – думите изразяват съгласие, дори тялото показва смирение, усещане за жертва.

Поведението на друга група може да се сравни с това на качествен робот. Те винаги говорят уверено, равно, безизразно. Точни са, а действията им са подчинени единствено на разума. В случая свръхразумните думи и спокойната, и хладнокръвна поза целят добре да скрият усещането за уязвимост. А добре прикрито, то няма как да стане обект на атакуване.

Един от най-неприятните за околните модели на поведение /при желание да избегнем неодобрението/ е преминаването в нападение. Личност, усвоила този модел, често повишава тон, говори грубо, отсечено, твърдо. Тя е така нареченият търсач на грешки, демонстрира превъзходство и се държи като диктатор. Основни реплики са „Ти си виновен!“, „Никога нищо не правиш както трябва!“, „Заради теб стана така!“,  „Колко пъти ти казах… ако ме слушаше…“ В случая думите изразяват несъгласие, а тялото често е в обвинителна, назидателна поза. Всъщност усещането им е за самота и неудовлетвореност.

Има и една немалка част от хората, целящи да се защитят от преживяването за неприемане, които на пръв поглед се държат неадекватно на ситуацията. Те всячески опитват да сменят темата, шегуват се /обикновено неуместно/. Думите им сякаш нямат връзка с обсъжданото. Усещането и тук е за незначителност – нещо като „Все тая…“, „Никой не го е грижа за мен!“

Общото в описаните модели е несъответствието между изпитваните чувства и това, което се показва на повърхността. Няма изравняване, а докато го няма остава усещането за неудовлетвореност, храни се ниската самооценка.

Има само един модел на поведение, който предпоставя отношения, характеризиращи се с лекота, свободна комуникация, незастрашаваща самочувствието на никой. Когато си позволим да сме честни със себе си и да изравним изпитваното в момента, с това, което изразяваме вербално и невербално. При това общуване има пълен синхрон между думите, интонацията, позицията на тялото, изражението на лицето. Само тогава идва усещането за открита и ясна комуникация. Само то представя истината за човека, към момента на случването. При наличие на такава комуникация нямаме потребността да обвиняваме, да шикълкавим, бягайки от темата, да потискаме собствените желания и потребности /в полза само на чуждите/. Отпада и нуждата да използваме хладнокръвието като сигурно убежище.

 

Сподели в:

Коментарите са затворени