Как поведението ни спрямо децата, формира тяхната способност за справяне със стреса

Google+ Pinterest LinkedIn Tumblr +

Въпреки огромното си желание, никой родител не е в състояние да гарантира на детето си живот без попадане в конфликти, преживяване на стрес и преминаване през кризи. Той обаче е в състояние да направи нещо повече, а именно да му предаде способността да се справя със случващото се в живота му. Грижейки се и общувайки с детето, постепенно изграждаме моделите му за света и го учим как да регулира емоциите си. Начините, по които това става, са много и тук ще поговорим за един от тях, а именно формирането на стила му на привързаност и защо това е важно.

Попадайки в стресова ситуация, емоциите ни рязко се повишават, емоционалното ни равновесие се нарушава и от даден момент нататък прави невъзможно протичането на когнитивните процеси. Иначе казано, блокира се способността ни да мислим, да правим адекватни оценки и да действаме. Ако нямаме механизми, чрез които да обираме емоциите, скачащи над  „пусковата точка“, е възможно при ситуация предизвикваща силен гняв, страх, обида, да реагираме неефективно и дори опасно – чрез агресия /с риска да нараним или да бъдем наранени/, с бягство от ситуацията, изпадане в паника или чрез така нареченото замръзване /блокиране, ступор – състояние на неспособност, за каквато и да е реакция/. Тук идва идеята, че в моменти на силно негативно преживяване имаме две възможности и едната е сами да се справим /чрез саморегулация/, за което се изисква висока емоционална стабилност и увереност в себе си. Другият вариант е да потърсим сдружаване с някой /процес на корегулация/, което да намали стреса и болката. Това обаче бихме могли да ползваме, ако изграденият ни стил на привързване е „сигурен“. Само тогава сме способни да се доверяваме, да споделяме, да търсим близост.

Стигаме и до това, как с поведението си, създаваме у децата един или друг стил на привързаност, който те ще ползват през целия си живот. Най-общо погледнато, ако родителят или грижещият се за мъничето умее да отговаря на нуждите му и да го успокоява, като разпознава и откликва на потребността му от близост, то съответното човече ще развие, така нареченият стил на „сигурна привързаност“. /пример: детето плаче, защото е наакано/напишкано – получава нов памперс, гушкане, спокойствие/ Неговият работен модел ще е „Светът е едно добро и  сигурно място за живеене“. Това му дава „база за сигурност“, необходима за здравото му развитие. Такъв човек расте позитивен, оптимистичен и уверен в себе си, респективно успяващ.

Често обаче ситуацията е различна. Много родители, било обхванати от умора, изтощение или заради множество собствени проблеми, не са в състояние да отговарят адекватно на нуждите, болките и тревогите на детето си. /пример: същото бебе плаче, по същия повод – обаче реакцията е различна – крясъци, обиди, упреци и неодобрение/. Когато детето е по-голямко и разбира вербалните послания може да получи и ирония, подигравка „напикаваш се като бебе“, „пикльо“… И какво се получи в ситуацията? – то изпитва дискомфорт и има нужда да бъде утешено. Тогава  научава, че ако потърсиш помощ, е вероятно да получиш още по-голяма болка. Вместо утеха, получаваш отхвърляне, гняв, подигравки. Така идва работният модел за света, че това е „едно лошо и враждебно място“. Такива хора се научават да разчитат единствено на себе си, не умеят да се доверяват и трудно се ангажират емоционално. Високо мнителни са. Това респективно намалява шансовете им за създаване на стабилни и щастливи партньорски взаимоотношения в бъдеще, както и за успешна адаптация.

Има и още един вариант –  при търсене на близост /при нужда и стрес/ от страна на детето, родителят да реагира непредсказуемо. В едни и същи ситуации, веднъж да дава подкрепа, утешаване и защита, а  друг път да реагира с гняв, упрек, отхвърляне и ирония. Тогава малкият човек научава, че „светът е непредсказуем и непредвидим“, и сам е трудно да се ориентираш или справиш. Такива хора са склонни, в бъдещите си връзки, да развият силна зависимост от фигурата на привързаност.  Губят способността да функционират самостоятелно и автономно.

Родителите винаги са водени от желанието да осигурят възможно най-добър живот за детето си. Даваната любов, грижа и търпение, в комбинация с добра информираност, са предпоставка за успех в тази посока.

Сподели в:

Коментарите са затворени